Приказка за кокичето
Втурнала се мащехата в къщи, разфучала се, закрещяла:
– Какво си се сгушил край огъня, Кокичко? Оставил си вратника отворен, измъкнала се е кравата. Върви да я дириш. Да се не връщаш, в случай че не я намериш! …
Малкият Кокичко така доста бил изплашен от злата си мащеха, че незабавно скокнал на крайници, нахлупил шапчицата си и хукнал на открито. Къщата им ниска, бедна, била на горния завършек на селото. Дебел сняг бил обвил полето. Тръгнал Кокичко по дирите на кравата, тук я търсил, там я търсил, извървял полето, пристигнал до гората, навлязъл в нея, лутал се от дол в дол, уморил се, само че кравата не намерил. Зимният ден превалил. Спуснала се мразовита гъста мъгла. Заплакал от тъга и боязън Кокичко. Къде към този момент да върви, къде да почине, къде да се дене? Седнал под един шубрак, свил се, сън го налегнал, мраз го сковал.
В това време оттова минавал свети Атанас. Били се събрали светците.
– Свети Атанасе – рекли му те – отпочинаха си людете, отлежаха си животните, отспаха си дърветата. Твой дял са снегове и ледове. Време е към този момент да идеш при Господа и да го помолиш да ги вдигне.
– Щом е време, както казвате, мои побратими – отговорил свети Атанас – ето, затягам се за път.
Наметнал той три дълги, дебели и тежки кожуси, прекръстил се и се запътил, като се подпирал на златната си патерица. Вървял из необятен друм, минал полето и тръгнал през гората. С тъга се възкачил той нагоре, тъй като краищата на кожусите му се закачали в дървета и камъни. Изпотен и морен, спрял се да си почине под едно дърво, а то било дряново. Като видял, че пъпките му били доста набъбнали, той откъснал едно стръкче.
– Ще го нося на Господа да види, че всичко се готви за живот. Ще би трябвало да бързам, та да му кажа да пуска слънцето заран по-рано и да го прибира вечер по-късно.
Тъкмо това си мислел, свети Атанас чул наоколо тъничък глас, като на звънче:
– Мамо, мамо, мамо!…
Станал свети Атанас, тръгнал по гласа, който постепенно и тъжно замирал, и за огромно свое удивление намерил сврян под храста дребния Кокичко.
– Кое си ти, мъничко? Кой те е оставил тук самичко в тая люта нощ? Господи, та то към този момент е мъртво!…
Взел на ръце свети Атанас измръзналото тяло на детето, чието лице било изопнато и бяло и по него били заледени едри, чисти сълзи, като бисерни капки. Искал да го стопли, загърнал го в кожусите, духал му по лицето и ръчичките, само че то не помръдвало. Натъжил се свети Атанас.
– Каква почтена душичка! Трябва да е сираче. Такива чисти са сълзите на всички, които не са познали майчина любов.
Свети Атанас поставил студеното тяло под храста, свалил горния си кожух, завил го с него, изтананикал заупокойна молитва, прекръстил се и траял пътя си през гората. Вървял и си мислел:
– Аз видях една жертва на човешко коравосърдечие. А какъв брой ли са по земята почтени и млади душички, които гинат невидени, нечути?
Като стигнал до върха на планината, свети Атанас свалил втория си кожух, с цел да му бъдело по-леко и бързо-бързо се понесъл към небето. Явил се той пред Бога, поклонил му се, подал му дряновото стръкче и рекъл:
– Господи, доста ти здраве от земята. Както беше ми заповядал, по този начин и направих – покрих я цялата със снегове и ледове, отдъхна си предостатъчно тя и всичко с нея – в мир и сън. Време е към този момент, по тази причина ти нося и дряновото стръкче, да излезе всичко живо на свят.
– Вярно ми служиш, по тази причина и молбата ти уважавам. Дигни снегове и ледове, пък аз ще накарам слънцето да стопли земята.
Чул Божията дума свети Атанас, повъртял се, повъртял се, па рекъл:
– Още една молба имам към тебе, Господи. Като идех насам, открих в гората умряло едно изоставено дете. А като него хиляди почтени душички умират, непознали майчина любов. Моля те, възвърни им живота за твоя популярност и за моя наслада.
Бог помислил, помислил и споделил:
– Трябват ми пратеници да оповестяват всяка година на всичко живо по земята, че съм наредил да се дигне към този момент зимата. Но единствено почтени и чисти души могат да бъдат мои пратеници. Ето, дано тия сиротни душици да бъдат тези пратеници.
Както Бог поискал, по този начин и станало. Оттогава и до през днешния ден тръгне ли свети Атанас да моли Бога да се дигнат снегове и ледове, ще мине през гората, ще почука със златната си патерица и ще каже:
– Събуждайте се, ставайте, дечица! Свети Атанас, Божият правилен чиновник, минава. Гответе се да съобщите на всичко живо Божията воля.
Още по планината се носи белият кожух на свети Атанас и отдолу под всеки шубрак се надигат дребни бели цветчета. Те са почтените души на сиротните деца. Непознали майчина обич, те оповестяват за Божията обич, която ги е възкресила и която ще залее в скоро време цялата земя. Нарекли тези първи предвестници на пролетта кокичета, по името на Кокичко, първото умряло сираче, което свети Атанас намерил в миналото в гората.
Автор: Никола Ракитин
Публикувано в сборника с разкази „ Русалска поляна ”, 1938, Издателство „ Хемус ”, София
Рисунка: Недим Мустафа, художник
Инфо: www.webstage.bg
